Книгите, които харесвате

[vili_spasova]

"...Нищо не е толкова гротескно, колкото срещата между дете и куршум..."
"Легенди за стастта" от Джим Харисън


"..Каза: „Липсата на любов опустошава не само живота на хората, но и на градовете“...."
"Гениалната приятелка" от Елена Феранте

[vili_spasova]

Последните дни експериментирам с "мерената реч", ето част от резултатите:

когато.....

слънцето избухне в светлина
слънчевите ветрове
огнено ще помилват
морето
от чувства и от вода
за част от секундата
морето ще престане да
съществува във тази
вселена
ще се преобрази
в плазма от въздишки
по рибите и водните кончета
водните кончета
с мечовете си са рицарите
на тайните любови
между слънчевите зайчета
и морето


когато.............

разумът се лута
на прага
между лесен избор
и болезнено решение
ветровете спират
реките текат наобратно
тъгата изчезва в имплозия
а розите ухаят в тъмното със режещи ръбове
парчетата от пъзела
се събират в гордиев възел
красотата на вселената
е събрана в една сълза
нужни са само
меч и решителност

..........................

Телата помнят допира до час,
Синините от страст минават до дни,
А Времето тече по своя път,

Тогава …
В безлунните вечери,
Зад сянката на самотата и страховете,
Без никаква причина и без извинение,
Душите жадно ще грабнат
Момента на желанието,
като сфера,
Застинала във времето и пространството,
Като отрязък от друг живот и друга вселена,
Когато телата са били толкова близки,
Че душите са били едно свещено цяло.

Тогава...
Телата ще се събудят,
Облаците ще оформят тайфуни,
Цветовете на дъгите ще преливат,
А морето ще отразява хилядите луни.
Падащите звезди ще си пожелават
Щастието на душите ни…
А ние ще чакаме отново момента на желанието…
в някоя безлунна нощ.

[vili_spasova]

.......................

Когато ме докосваш вечер,
Съм нежна, бяла и добра,
Събрала шепи бяла сила
И слънце, въздух и вода…

Когато се събудя нощем,
И тебе няма те до мен,
Немея като празен пристан,
И страхове прорастват в миг…

Когато ме събуждаш сутрин,
Събрал във длани светлина,
Тогава слънцето се смее,
А ти не бързаш след това…

Когато ме целуваш денем,
Със устни, мисъл и сърце,
Тогава спира мигом времето,
И после… пак започва да тече.

24.10.2023г.

[vili_spasova]

Каквото и да се каже за Пътеводителя на галактическия стопаджия на Дъглас Адамс все няма да е достатъчно.Всеки път, когато отворя малката книжка, откривам нова вселена.
Един цитат от книгата, който по някакъв странен начин ми се иска да се случи на част от политическтото съсловие, напрягащо да сътвори .... дявол знае какво, в стремеж да блесне сред опонентите си.

"...Известно е, че поезията на вогоните е на трето място сред най-бездарните в цялата Вселена. На второ място е тази на азготите от Криа. Веднъж по време на рецитал техният главен поет Грухтос Бомбастични изпълни стихотворението си „Ода в чест на малката бучка зелен маджун, която открих под мишницата си една лятна утрин“, в резултат на което четирима души от публиката починали от вътрешни кръвоизливи, а председателят на Средногалактическия художествен Ноблингов комитет е оцелял, като сам си прегризал единия крак. Говори се, че Грухтос останал „разочарован“ от приема на стихотворението си и тъкмо се канел да започне да чете дванадесеттомната си епопея, озаглавена „Любимите ми гърголения в банята“, когато собственото му дебело черво при отчаян опит да спаси живота на хората и цивилизацията, скокнало право нагоре, минало през гърлото му и заседнало в мозъка му..."

И малко за съществуването на БОГ...

"...Фактът, че едно тъй полезно нещо може да се е развило по някаква случайност, е толкова поразително невероятен, че някои философи виждат в това окончателното и необходимо доказателство за несъществуването на бог.

Спорът звучи горе-долу така:

„— Отказвам да приведа доказателства, че съществувам — казва бог, — защото доказателствата изключват вярата, а ако няма вяра, аз съм нищо.

— Но — отвръща човекът — Вавилонската рибка е пълно опровержение на това, нали? Тя не може да се е развила по някаква случайност. Тя е доказателство, че ти съществуваш и следователно, според собствените ти доводи, не съществуваш. И тъй като това се опитвахме да докажем, спорът може да се счита за приключил.

— Олеле… — каза бог — не се бях сетил за това — и тозчас изчезна, отвеян от тази ефирна логика.

— О, я виж колко лесно стана — казва си човекът и както е насъбрал инерция, решава да докаже, че черното е бяло, и бива прегазен на следващата зебра..“

[vili_spasova]

И още малко интересни факти за романа.

„Пътеводител на галактическия стопаджия“ е незаменим спътник на всички онези, които желаят да осмислят живота си в една безкрайно сложна и озадачаваща Вселена, защото въпреки че не би могъл да се надява да бъде полезен и информативен по всички въпроси, в него се прави доста окуражаващото твърдение, че неточностите, намерили място в него, са поне ДОСТОВЕРНИ неточности. А за случаите на по-съществени несъобразности виновна е единствено самата действителност. Накратко надписът на табелата гласеше следното: „ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ е достоверен. Действителността често греши” – казва Дъглас Адамс.


За идеята за книгата той споделя: „Идеята за заглавието се роди, докато лежах пиян на една поляна в Инсбрук, Австрия през 1971 г. Когато на небето се появиха звезди, си помислих, че някой трябва да напише „Пътеводител на галактическия стопаджия“, защото космосът изглеждаше много по-привлекателен от мястото, където се намирах.“


Източник: https://knigomania.bg/blog/ptevodytel-halaktycheskyia-stopadzyia-na-dhlas-adams-navrshy-kultovyte-42

[vili_spasova]

***
По труден път вървеше самураят,
Понесъл самотата на света,
Не виждаше небето и звездите,
Единствена и важна бе целта.

В нощта стоеше тя край пътя,
Със дълги, спуснати коси,
В очакване на дъждоносен облак,
На слънчице и грейнали дъги.

Погледна той момичето край пътя,
И в миг в очите и съзря
Тъгата, тъмнината и сълзите, които бе проливала сама.

Като прокуден ангел без посока,
И със пречупени криле,
видя я той .... а тя стоеше там на пътя, с дълги, спуснати коси.

Тогава самураят я погали,
Със устни, длани и сърце,
Сълзите пресуши с целувки,
Събра с любов начупеното и сърце.

В прегръдката му мъжка тя намери,
Страстта, която я спаси.
С катаната си той криле извая
От грейналите в миг дъги.

Момичето превърна се във ангел,
Какъвто бе, когато се роди,
В нощта остави самурая да тъгува,
А тя политна в небесата със новите криле - дъга...

А той... остана там на пътя труден,
Понесъл самотата на света,
Но вече виждаше небето и звездите,
Защото ТЯ - целта му беше там!

Аз 25.11.2023г.

[vili_spasova]

Днес искам да разкажа за две книги на португалският журналист Жозе Родригеш душ Сантуш. Мъжът от Константинопол и Милионерът в Лисабон. Романите са посветени на най-богатият арменец в историята Калуст Саркис Гулбенкян. Има доста информация, който се интересува може да прочете.
Личното ми мнение за тези романи е, че са написани в доста четим стил, леки и интересни са за четене и аз лично не знаех, че в Португалия има фондация и музей Калуст Гулбенкян, основан от същият човек. Музеят притежава колекция от множество произведения на изкуството и ако някога посетя Португалия задължително ще го посетя.

Копирам ревюто от сайта на читанка, там ги има:
Млад мъж пристига в най-луксозния хотел в Лисабон, за да види умиращия си баща. Калуст Саркисян е изпаднал в кома и когато идва за кратко в съзнание, иска да се сбогува със сина си. За изненада на Крикор, баща му със сетни сили посочва към купчина листове и изрича последните си думи: Какво е красотата?

Арменецът взема листовете, за да открие, че това са мемоарите на баща му, озаглавени „Мъжът от Константинопол“. Крикор трескаво започва да чете и попада в напълно непознат свят — Константинопол в залеза на Османската империя. В този период на религиозно напрежение и динамични промени малкият Калуст израства, заобиколен от красотата на града на Босфора. Момчето развива силен естетически усет, но преди да се отдаде на изкуството, Калуст трябва да се докаже като далновиден предприемач. Той не просто натрупва състояние, а се нарежда сред най-богатите хора в Европа.

Базирани на реални събития, романът „Мъжът от Константинопол“ и продължението му — „Милионерът в Лисабон“, разказват невероятната история на един визионер, изиграл ключова роля в изграждането на модерното общество.

[vili_spasova]

Нещо новичко

Не искам нищо,
само да си жив,
да знам, че мъж си и те има,
да знам, че виждаш изгрев
след нощта, че имаш покрив,
имаш си опора.

Не искам нищо, аз не съм жена,
която проси шепа обич или сила.
Сама плета дъги с цветя,
добавям слънчице и обич,
накрая сипвам малко сълзи.

За миналото, нищо, то е прах,
Полепнал по стените за забравата,
Ти каза – стига, това е минало,
А аз ти казвам – чакала съм теб.

Сега, когато те намерих пак,
И знам, че там си и те има,
Те чакам, чакам твоя знак,
И само стига ми да знам,
Че ти си мъж и теб те има.

Аз
04.04.2024г. /хм... интересна дата/

[ivan_lawyer]

В днешни времена не е модерно да се занимаваш с поезия.
Аз съм впечатлен - меко казано, надявам се мога да попитам за зодията Ви(ти) - ти си страхотна в мерената реч.

Знам - че мъжете трябва да сме строги, но - тук - мечовете сами падат.

Това е съвсем официално - като похвала.

[vili_spasova]

Колега, благодаря за мнението. Може на ти, естествено, вероятно сме и в една възрастова граница, може и да сме учили заедно. Знае ли човек...
Зодията е риби. Датата 03.03, за да е по-весело.
Иначе... писането на поезия го правя от няколко месеца, като терапия, в резултат на смъртта на един много близък за мен човек и появата на друг, който мислех, че съм загубила по пътя. Колега от студентските години

[nikodim77]

Ааааххх Вили!
Усещах аз, че вероятно си преставител на творческа зодия - уникална!
А горното (поредното) твое творение е също уникално и оставящо читателя без думи и в разговор със собствените си мисли - душа...
Ако не си мислила, то време е да помислиш за едно издание - книжно! Успехът ще е неимоверен, а някак си ми се връща оптимизмът, че все повече и повече хора се обръщат към книгите...

пп.
Аз също съм на 07. 03. като миналия месец бях и половин вековен юбиляр. Е, по дивотия съм като 10-годишно хлапе...

[vili_spasova]

Колега, много благодаря за милото мнение.
Ето нещо, подходящо за рождения ден.

За Пролетта

Дойде внезапно първи слънчев лъч,
промъкна се на пръсти в тъмнината,
след него боса в утринта
пристъпваше самата Пролет...

По стъпките и никнеха треви,
цъфтяха голите дървета,
повяха топли ветрове,
и се топяха снеговете...

А пролетните нежни дъждове,
изпълваха с живот полята,
надигаха снага цветя,
поели жадно светлината.

Ухаеше на разорани ниви,
на слънце и на свобода,
коне препускаха с развени гриви,
в небето грееха дъги.

Пристъпи ТЯ всред хората,
на всекиго дари зора,
живот, надежда, страст и .....
малка шепа нежност, най-нужна беше тя сега.

Аз 20.03.2024г.

[nikodim77]

Oooo Вили!!! Трогна ме до неузнаваемост!
Да посветиш своя творба на мен - за рождения ми ден… Не, не мога да изразя писмено емоционалното ми състояние…
Това чудно стихотворение, изразява релната природна енергия през този месец Март. Описала си в стихове, чудната, макар и подранила пролет, която с всеки изминал ден прави природата по-чудна и по-красива.
Мама, която отдавна е в друго време и свят, споделяше с мен, че в далечната 1974 г когато съм се появил на тази земя, навън били снежни преспи и виелици, което няма нищо общо с днешния, а и последните няколко рано дошли пролетни сезона.
Ще запазя твоята творба, ще я наизустя и така ще бъде винаги с мен!
Благодаря за посвещението!
Благодаря за това, че красиш форума с произведенията си, както и предложенията за доста стойностни четива.
Явно е, че отдавна си надвишила вагона с книги, упоменат от великия Тодор Колев, като количество изчетена литература…
Хубава нощ желая!

[vili_spasova]

Нещо, което се появи в навечерието на Коледа, за много скъп човек:

Не те обичам, а жадувам те,
Като забравен сън, като съдба,
Като мечта, като присъда,
И като изворна вода...

Не те обичам, а мечтая те,
Като забравен шепот, като звън.
Като кокичето напролет,
И като зрелите жита....

Не те обичам, а желая те,
Като пресъхнала река,
Като самотна птица в полет,
Като избухнала дъга...

Не те обичам, само чакам те,
От път далечен, в полунощ..
От работа и от проблеми,
От мрак, тъга и тишина...

При мен те чака топла нежност,
Страст, ласки и сърце,
Самотни устни, нежни длани,
Красива приказка в нощта...

Лисица търсиш? ... Или роза? ...
И двете мога да ти дам,
Печеля от цвета на житото,
Кажи, не искам да си сам!

[vili_spasova]

Ден понеделник - ден за ново начало:


Над бездната от сълзи и мрак,
Висях прегърнала тъгата,
Далечен вой, дочух едва,
Блещукаха звезди в тъмата.

Страхът протягаше ръка,
Душата ми да сграбчи в клопка.
Тъгуваше Вълкът в нощта
Със своя вой луна зовеше.

От изток светло зарево,
Обагри в рози небесата,
Дочула зов прастар и нов,
Вълчица се пробуди.

Снага изправи до вълка,
И влюбени и силни,
Допрели здраво рамена
На лов поеха двама.

А мойта бездна от тъма,
Изчезна сред лъчите,
Сълзите вятъра отвя,
Усмихна се душата.

Свободна от тъга и гняв,
От мрак и страхове,
Политнах в синьото небе,
След влюбения вятър.

Аз 08.04.2024г.

[vili_spasova]

Днес искам да подаря на четящите темата прекрасна мисъл на Вонегът, който обожавам във всичките му проявления.

"..Любовта е там, където я срещнеш. Глупаво е да я търсиш, мисля дори, че много често е ужасна. Бих искал хората, за които условно се предполага, че се обичат, да си припомнят следните думи, когато се счепкат: „Моля, по-малко любов и повече добро държание.“

Цитатът е от "Фарс или никога вече самота".

[ivan_lawyer]

Ето - ставаме все по-отчуждени от книгите - а то - без това не може.

Впрочем - напълно встрани от литературата - художествената, аз търся една статия.

Герджиков, О., Конкуренция на основанията за нищожност – сп.
Правна мисъл, бр. 2 / 1979

Чел съм я навремето, принтирах я, имах я на хартия - но ми изчезна, архивът ми е непълен.

[vili_spasova]

Днес, в Деня на Европа ще разкажа за един роман, препоръчан от приятел, който преобърна представите ми за Бог, прошка, добро и зло...

Романът се казва "Колибата" на Уилям Пол Йънг и го препоръчвам на всеки, който има нужда на намери смисъл да прости, който търси смисъл в съществуването и има нужда да разбере какво е Бог.
Романът се чете доста бързо, стига да решите, че е Вашето четиво в този момент. Копирам няколко изречения - увод на книгата, с надеждата романът да помогне поне на един човек, прочел този пост.

"...Тъй като ти си важен, всичко, което правиш, е важно. Всеки път, когато простиш, Вселената се променя: всеки път, когато протегнеш ръка и докоснеш нечие сърце или нечий живот, светът се променя. С всяка добрина и с всеки акт на милосърдие моите цели са постигнати. И нищо вече няма да е същото…

Уилям Пол Йънг, „Колибата“

Шестгодишната дъщеря на Макензи Алън е отвлечена по време на семейна ваканция. Всички улики сочат, че вероятно е била жестоко убита в запустяла колиба високо в планината. Четири години по-късно съкрушеният й баща получава странна бележка, която, по всичко изглежда, е от… Бог. Той го кани на среща в същата колиба, където е открита окървавената рокля на дъщеричката му. Макензи, който като дете е бил малтретиран от собствения си баща — уважаван член на църковната общност, не е особено религиозен, а след сполетялата го трагедия има лични сметки за уреждане с Бог. Ето защо приема предизвикателството. Онова, което ще преживее в колибата, ще промени живота му завинаги..."

Има го в Читанката.

[ivan_lawyer]

Ще го чета, разбира се - малко ми е страшно като Стивън Кинг, за съжаление - харесвам "хорър", ама май не мога вече.

Остарявам и все по-малко "врати" отварям, и не търся вече "коридори" но - то не се лекува влечението към литературата.

Като имам време искам отново Хемингуей, стоят ми книги - непрочетени - много. Не на Хемингуей.

Много се радвам - че има четящи и пишещи хора - все повече ставаме - злобни, без да имаме вътрешен "мир".

Поощрявам и "стискам палци" за всеки един - който иска поезията да е първото нещо, което едно бебе - едно дете - да чуе.

[vili_spasova]

Колега, колко е хубаво хората да споделят еднакви ценности. Едно стихче, което се появи като благодарност за скъп за мен човек. Такива хора не искат в замяна нищо за направеното добро, техният принцип е: - Предай нататък.

....................

Душите на светлите хора,
Огряват света с доброта,
Душите на светлите хора,
Блещукат - звездици в нощта...

В посоката права те водят,
И пътят показват в тъма,
Душите на светлите хора,
Даряват живот, топлина.

Душите на светлите хора,
Са дар и заръка от Бог,
С душите си светлите хора,
Говороят без думи, с любов.

Когато си стигнал до бездна,
Когато си беден и слаб,
Когато сърцето и плаче,
Когато жадуваш любов.

Тогава ти пътят ще видиш,
Осеян с искри светлина,
Проправен от светлите хора
От хората с чиста душа.

Много хубава и ползотворна почивка желая.

ПС: За книгата за която писах, не е хорър, а прекрасна нежна история за любов и прошка. Ще видите, доверете ми се. Мен направо ме разби, обърна ми представите за света. Буквално!