ПРАВНА УРЕДБА НА ПРЕЗГРАНИЧНИТЕ ПРЕВОДИ

[Владимир Георгиев]

ПРАВНА УРЕДБА НА ПРЕЗГРАНИЧНИТЕ ПРЕВОДИ



С Наредба № 14 на Българската народна банка от 15 май 2003 г. бяха регламентирани задълженията на банките при извършване на презгранични преводи. “Презграничен превод” по смисъла на наредбата е прехвърляне по банков път на суми в национална или в чуждестранна валута по нареждане на клиент или на една банка в полза на клиент на друга банка, при което двете банки се намират в различни държави. Наредител и получател по превода може да бъде едно и също лице, като наредител е лицето, което отправя до банка нареждане за извършването на превод, а получател е лицето, на което се предоставят или следва да се предоставят средствата – обект на превода.
Разпоредбите на наредбата, с изключение на тези по чл. 2-5 и чл. 14, не се отнасят за преводи, по които наредител са юридически лица, чиято основна дейност се изразява в придобиване или управление на финансови активи. Тъй като самата наредба не е дала определение на понятието “финансов актив”, за да очертае ясно кръгът от лицата, спрямо които наредбата не се прилага, ще се наложи да използваме дефиницията в Международните счетоводни стандарти и тази в Националните счетоводни стандарти . Те всъщност са доста сходни. Съгласно т. 5 от МСС 32 – Финансови инструменти: оповестяване и представяне (преработен 1998 г.), “финансов актив” е всеки актив, който е: а) пари; б) договорно право за получаване на пари или друг финансов актив от друго предприятие; в) договорно право за размяна на финансови инструменти с друго предприятие при потенциално благоприятни условия; г) капиталов инструмент на друго предприятие. Дефиницията на НСС 32 – Финансови инструменти, определя като финансов всеки актив, който представлява: а) парична сума; б) договорон право за: получаване на парични суми или друг финансов актив от друго предприятие; размяна на финансов инструмент с друго предприятие при потенциално благоприятни условия; в) инструмент на собствения капитал на друго предприятие.
Разпоредбите на наредбата не се отнасят за преводи, наредени от банки, застрахователни дружества, инвестиционни дружества и инвестиционни посредници.
Наредбата влиза в сила от 1 януари 2004 г., а разпоредбите на чл. 6, ал. 1, т. 2, ал. 2 и 3, чл. 7, ал. 3 и чл. 10-12 влизат в сила от датата на влизане в сила на Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз.
1. Правна характеристика. Участници в правоотношението. Презграничните преводи са договори за банков превод. Този вид договори е регламентиран от Търговския закон – чл. 448-450. Уредба на банковия превод се съдържа и в друга наредба на БНБ – Наредба № 3 от 2002 г. за безналичните плащания и националната платежна система (обн., ДВ, бр. 75 от 2002 г., изм., бр. 92 от 2002 г.). Особеното на презграничния банков превод е в това, че банката на наредителя на превода и банката на получателя на превода се намират в различни държави.
В теорията се изтъква, че има различни виждания относно същината на сделката банков превод . Някои автори приемат, че банковият превод е едностранна сделка – нареждане на титуляра на сметката. Според друга теза преводът е договор. Обосновано е и разбиране, че банковият превод е договор, въз основа на който се извършва едностранно волеизявление – нареждане за плащане на титуляра на разплащателната сметка, с което се упражнява преобразуващо право. Твърди се, че преводът е “обикновена банкова операция”, която няма самостоятелен характер. Има виждане, че банковият превод е серия от сделки, чрез която се извършва плащане от наредителя до получателя на плащането.
Всъщност банковият превод, вкл. презграничният, може да няма за свое основание плащане в тесния смисъл на думата – като престиране на пари за прехвърлени (доставени) стоки или услуги. Наредителят може да прехвърли определена парична сума сам на себе си, но в различни банки с цел да улесни търговията или текущите си нужди. С такъв превод той не се разплаща сам със себе си, но преводът е допустим – чл. 2, ал. 1, т. 11 in fine от Наредба № 14. Ако приемем дефиницията на понятието “плащане” в § 1, т. 1 от Допълнителната разпоредба на Наредба № 3 , следва да се съгласим, че плащане е налице и когато клиентът превежда сам на себе си определена парична сума в различни банки.
Самата наредба като че ли предпочита да схваща презграничният банков превод като вид договор, или поне предполага наличието на договаряне. Това се вижда от употребените в наредбата термини – “договорен с клиента срок” (чл. 4, ал. 3), “ако не е договорено друго” (чл. 6, ал. 1, чл. 7, ал. 1, чл. 8, ал. 1) и пр.
Участници в правоотношението по осъществяване на презграничен банков превод са: а) наредител на превода; б) получател на превода; в) банка (банков клон, който за целите на наредбата се третира като отделна банка); г) банка-посредник – банка, която не обслужва пряко нито наредителя, нито получателя на превода, но участва в извършването му. Всеки от тези участници има отделни права и задължения, а съвкупността от тези права и задължения формира правната характеристика на договора за банков презграничен превод.
Основно задължение на банката, извършваща презграничния превод, е да предостави на заинтересованите лица информация за условията, при които тя извършва преводи; тази информация трябва да е достъпна, да е в писмена форма и да съдържа минимум следното (чл. 3, ал. 2 от наредбата): за наредителите на преводи – необходимото време за заверяване на сметката на банката на получателя; прилагания от банката вальор; прилагания от банката курс при обмяна на една валута в друга, ако това се налага във връзка с превода; начина на изчисляване на дължимите такси и комисиони; процедурите за подаване на жалби и разрешаване на спорове, в т.ч. определяне на дължимите обезщетения; за получателите на преводи – максималния срок за заверяване на сметката на получателя, считан от датата на заверяване на сметката на банката; прилагания от банката вальор ; прилагания от банката курс при обмяна на една валута в друга, ако това се налага във връзка с превода; начина на изчисляване на таксите и комисионите, когато те са за сметка на получателя; процедурите за подаване на жалби и разрешаване на спорове, в т.ч. определяне на дължимите обезщетения. За важността от предоставянето на тази информация говори разпоредбата на чл. 3, ал. 3 от Наредба № 14, според която при неизпълнение на това изискване на банката се налага имуществена санкция по чл. 99 от Закона за банките.
Банката е длъжна да предоставя информация на клиентите си и след извършването на презграничния превод. Срокът за предоставяне на тази информация се уговаря в договора за банков презграничен превод. Ако такъв срок не е уговорен и клиентът не се отказал едностранно от правото да получава информация след извършването на превода, банката е длъжна да му предостави тази информация в едномесечен срок, считано от: а) началната дата – за наредителите на преводи; б) датата на постъпване на превода по сметката на банката на получателя – за получателите на преводи.

2. Срокове за извършване на презгранични преводи. Банката е длъжна да задължи сметката на наредителя и да извърши дължимите от нея действия по превода не по-късно от първия работен ден, следващ началната дата. Тя е задължена да осигури заверяване на сметката на банката на получателя в срок не по-дълъг от пет работни дни, считано от началната дата – чл. 6, ал. 1, т. 2 .
Банката-посредник е длъжна да задължи сметката на банката, от която е получила нареждане за превод, и да инициира превода към банката на получателя или следващата банка-посредник в срок не по-късно от първия работен ден, следващ деня на получаване на нареждането.
Банката на получателя е длъжна да завери сметката на получателя на превода най-късно първия работен ден, следващ датата на постъпване на сумата на превода по нейната сметка.
Следователно е налице идентичност в сроковете за извършването на преводи за банката на наредителя, за банката-посредник и за банката на получателя.
Съгласно чл. 9, ал. 1 от Наредба № 14, банката на наредителя, всяка една банка-посредник и банката на получателя са длъжни да изпълнят в пълен размер всеки приет за изпълнение превод, освен ако наредителят изрично не е посочил, че разноските трябва да бъдат изцяло или частично за сметка на получателя. В този случай получателят следва да бъде информиран за това от обслужващата го банка.
В Наредба № 14 има разпоредба, аналогична на разпоредбата на чл. 27, ал. 3 от Наредба № 3, отнасяща се до директния превод (вирмент). Това е разпоредба, регламентираща случаите, при които наредителят може да поиска възстановяване на сумата, която е наредил (но не повече от 12 500 евро или тяхната равностойност в друга чуждестранна или в национална валута). Банката на наредителя е длъжна да завери сметката на банката на получателя не по-късно от 5 работни дни, считано от началната дата. След изтичането на този срок, но преди средствата реално да са постъпили по сметката на банката на получателя, наредителят може да поиска възстановяване на наредената сума. При тази хипотеза банката на наредителя е длъжна в срок 14 работни дни, считано от деня, следващ датата на предяването искане за възстановяване, да преведе по сметката му средствата, освен ако междувременно тези средства не са постъпили по сметката на банката на получателя. Само до този момент паричните средства, предмет на презграничния банков превод, са все още в патримониума на наредителя.


Владимир Георгиев,
адвокат

Електронен адрес:
georgiev.vl@mail.bg