Намира ли ви се :)

[elena61]

Търся Тълкувателно решение № 1 и № 2 от 2004г.
да ви се намира
благодаря

[sunshine_75]

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 19.05.2004 Г. ПО ГР. Д. № 1/2004 Г., ОСГК НА ВКС

Публикувано: Бюлетин на ВКС, кн. 1 от 2004 г.


Докладчик съдия Емануела Балевска

Председателят на Върховният касационен съд на основание чл. 88 и чл. 90, ал. 1 т. 3 ЗСВ е направил предложение до Общото събрание на Гражданската колегия да постанови тълкувателно решение по следните спорни въпроси на производството за съдебна делба:
1. Абсолютна или относителна е недействителността по чл. 76 ЗН и може ли на нея да се позоват не само в делбеното, но и в други производства, както и трети лица, а не само сънаследниците под формата на правоизключващо възражение.
2. Легитимирани ли са да се позовават на чл. 76 ЗН съделителите по висящ делбен процес, които са прехвърлили собствената си наследствена идеална част на лице, непритежаващо права в наследството.
3. Завещание на селскостопански имоти, извършено след тяхното включване в ТКЗС или други образувания въз основа на тях селскостопански организации, собствеността върху която се възстановява има ли действие за тези имоти, ако наследството на завещателя е било открито преди обявяване противоконституционността на разпоредбата на чл. 90а ЗН относно тези завещания ­ ДВ, бр. 21/1996 г.
4. Допустима ли е конкуренция между бившите съпрузи на неподеляемо жилище, съпружеска имуществена общност, когато на всеки от тях е възложено упражняването на родителки права върху родените от брака непълнолетни деца ­ чл. 288, ал. 2 ГПК.
5. Към кой момент се преценява непълнолетието на родените от брака деца при делба на неподеляемо жилище между бившите съпрузи като предпоставка за възлагането му- към предявяване на искането или към поставянето на имота в дял.
6. Допустимо ли е приложението на чл. 288, ал. 2 ГПК, когато родените от брака деца са пълнолетни, но на единия съпруг е възложено настойничество или попечителство върху тях поради поставянето им под пълно или ограничено запрещение.
7. При какви нови условия се извършва възлагане на неподеляем жилищен имот по чл. 288, ал. 3 ГПК и по какъв ред при конкуренция за възлагането му се определя приоритета на предложилия най-висока цена между конкуриращите се съделители. В какво съотношение се намира възлагането по чл. 288, ал. 3 с това по чл. 288, ал. 2 ГПК.
8. Намира ли приложение чл. 288, ал. 3 ГПК при комбинирана съсобственост на неподеляемото жилище, която е възникнала не само по наследяване, но и по друг способ ­ например сделка за част от имота и съделителят има двойно качество на наследник и приобретател по такава сделка.
9. Към кой момент се прави преценката за наличие на предпоставките по чл. 288, ал. 3 ГПК когато неподеляемият делбен имот е предмет на две или повече наследства, открити в различно време.
10. При обезсилване по право на възлагането на неподеляем жилищен имот при неплащане в срок на уравнението може ли да се прави възражения за извинителни причини за неспазване на срока и може ли съдът, преди изнасяне на имота на публична продан въз основа на възражение, подкрепено от доказателства, да направи преценка, че срокът за плащане е спазен и възлагането не е обезсилено.
11. Необходим ли е изричен диспозитив в решението, с което да се констатира обезсилването на възлагането на неподеляемото жилище и този диспозитив как следва да се постанови- в самостоятелно решение или заедно с решението по чл. 288, ал. 7 ГПК.
12. Кога следва да бъде направена новата възлагателна претенция по чл. 288, ал. 7 ГПК за да се приеме, че е спазен срока за своевременното и предявяване ­ по чл. 288, ал. 5 ГПК или след обезсилване на възлагането по чл. 288, ал. 7 ГПК, както и по каква оценка ще се извърши изкупуването на имота ­ определената при първоначалното възлагане или по тази след обезсилването му.
13. Ако след заплащане на уравнението, възложеният имот е прехвърлен на трето лице, отмяната на решението за неговото възлагане по чл. 231 ГПК може ли да се отрази на правото на собственост на приобретателя по сделката и при какви условия.
Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:
1. Разпоредбата на чл. 76 ЗН установява правилото, че актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети са недействителни, ако тези предмети не се паднат в негов дял при делбата.
Трайната съдебна практика, установена с Т. р. 72/1985 г. ОСГК, ВС приема че актовете на разпореждане на сънаследник с отделна сънаследствена вещ (предмет, имот) или с идеална част от такава са абсолютно недействителни, нищожни, въпреки че тази нищожност на актовете на разпореждане отпада с обратно действие от момента на извършването им, доколкото при делбата вещта се падне в дял на разпоредилия се съделител. Като изключения на това разбиране са хипотезите: 1) ако наследството съставлява и се изчерпва само с една вещ (предмет, имот), то актът на разпореждане с идеалната част, съответстваща на наследствения дял, съставлява акт на разпореждане с наследството ­ чл. 212 ЗЗД или 2) ако всички сънаследници са се разпоредили с наследствените си части от вещта, или разпореждането е извършено помежду им.
Увеличеният обем на сделките със сънаследствени имоти в резултат на извършената реституция, освободения граждански оборот с недвижими имоти, законодателно променената философия и критерии за възлагане на неподеляемите жилищни имоти, като способ за ликвидиране на съсобствеността по съдебен ред, наред с дадените инцидентни съдебни решения относно характера и вида на недействителността по чл. 76 ЗН, различни от възприетите разрешения на цитираната практика, налагат преосмисляне на разбирането за вида недействителност по чл. 76 ЗН, както и за кръга на засегнатите, така и на кръга защитени лица и последиците от прилагането на нормата.
Вещното право на собственост е абсолютно право и предполага възможността на титуляра му да извършва разпореждания в полза на трети лица, доколкото същите не противоречат на закона и морала. Наследникът-собственик може да се разпорежда в полза на всяко трето лице с цялото наследство без ограничения. Наследникът ­ съсобственик също може да извършва разпореждане с това имущество, но при ограниченията на общия закон ­ чл. 33, ал. 2 ЗС, както и с по-тежката санкция на чл. 76 ЗН.
Недействителността се използува за родово дефиниране на онези сделки, които не пораждат или не могат да породят своето правно действие поради неспазване на определени законови изисквания ­ т.е. сделки с недостатъци ­ чл. 26 и чл. 27 ЗЗД.
Нищожните сделки са недействителни сделки. При нищожната сделка не възникват онези правни последици, които страните целят със сключването им. Тази недействителност е винаги начална (ab initio)и не може да се заздрави като всеки може да се позове на нищожността на сделката.
Т. р. 72/1985 ОСГК ВС приема, че недействителността по чл. 76 ЗН е абсолютна недействителност, нищожност. Тази недействителност е специална по отношение на общата норма на чл. 26 ЗЗД, но е приравнена по последици на нея. Правнологичното противоречие на Т. р. 72/1985 г. е заложено в становището, че актът на разпореждане със сънаследствена вещ (изцяло или отчасти) макар и абсолютно недействителен, нищожен, във възприетите хипотези (изключения) винаги е действителен, а при установеното от закона условие може да се санира и се зачете неговото обратно действие.
Стриктното тълкуване на нормата на чл. 76 ЗН, визираща условие за заличаване последиците на недействителността ­ "ако при делбата вещта се падне в дял на разпоредилия се сънаследник", налага извода, че възприетата теза за абсолютната недействителност не може да се приеме безусловно. Сключената разпоредителна сделка от сънаследника с лични имуществени прехвърлими права, която може да бъде заздравена, не може да се приравнява по последици на нищожните сделките, при които липсва възможност за саниране. Отреденото място на чл. 76 в закон, регулиращ наследствените правоотношения (ЗН), сочи, че последиците на нормата имат ограничен обхват и намират приложение само за сделките на разпореждане със сънаследствено имущество. Тази недействителност, като санкция за несъобразено с нормата на закона поведение при сключване на разпоредителната сделка, брани правата и на ограничен кръг лица- сънаследниците ­ по арг. на чл. 69, ал. 2 ЗН, и в този смисъл е особен вид недействителност. След като актът на разпореждане със сънаследствено имущество може да се заздрави и се заличат последиците на недействителността, то тази недействителност предполага ограничено във времето състояние на сделката в отношенията между сънаследниците. Разпоредителната сделка извършена в нарушение на чл. 76 ЗН не нарушава императивно правило, установено в защита на публичния ред и добрите нрави, а накърнява отношенията между ограничен кръг лица ­ сънаследници и приобретател по сделката. Тази недействителност има ограничен обхват, няма действие по отношение на всички, затова на нея не могат да се позовават лица, които не са страни по сделката или сънаследници.
В хипотезите на висящата недействителност разпоредителната сделка е недействителна като несъобразена с определени изисквания на закона, но може да породи желаното правно действие при осъществяване на даден допълнителен юридически факт. С Т. р. 72/1985 г. се приема, с оглед възможността за валидиране на акта на разпореждане на сънаследника, че недействителността по чл. 76 ЗН по последици е аналогична на висящата недействителност, но я определя като абсолютна недействителност, нищожност ­ т.е. начална и по отношение на всички. Тезата на възприетото разрешение търпи критика. Предвиденото в самия закон условие за валидиране на акта на разпореждане "ако при делбата разпоредения предмет не се падне в дял на съделителя-прехвърлител", няма характеристиката на юридически факт (conditio iuris) като срок, допълнително волеизявление и др. Сбъдването на условието по чл. 76 ЗН е свързано с упражняването и реализирането на потестативното право на делба. Възможността всеки, извън делбения процес или иск за собственост, да се позове на тази недействителност преди извършване на делбата, логически противоречи на защитната функция на нормата, охраняваща интересите на сънаследниците по отношение на общите-сънаследствени вещи, режима на тяхното разпореждане и запазването им в сънаследствената делбена маса.
Относителната недействителност предполага действителна правна сделка, която поражда желаните и целени правни последици, но по силата на закона тази сделка няма действие спрямо едно или няколко лица. Правото да се иска прогласяване на недействителността на конкретен акт на разпореждане е дадено именно на лицата, които са защитени от нормата на закона т.е. лицата с конкретен материален интерес. За тези лица недействителността на сделката е една възможност, едно право, упражняването на което зависи само от тях. Последиците на относителната недействителност са ограничени спрямо определени лица и по отношение на определени имущества, тя няма действие по отношение на всички и може да бъде заздравена.
Систематичното място на чл. 76 ЗН и граматичното тълкуване на нормата сочат, че основната Й защитна функция касае определен кръг лица при определени условия- само сънаследниците в спора относно ликвидиране съсобствеността, породена при наследяване. Актът на разпореждане на сънаследник, изцяло или отчасти, с отделна сънаследствена вещ следва да се приеме като относително недействителен по право. Разпоредителната сделка е действителна, валидно обвързва страните по нея, поражда желаните и целени от тях правни последици и има действие спрямо третите лица. Актът на разпореждане със сънаследствена вещ, изцяло или отчасти, е непротивопоставим по отношение на останалите сънаследници, доколкото с разпоредената вещ не се изчерпва наследството и не се касае до хипотеза на разпореждане по чл. 212 ЗЗД, или е налице хипотеза на извършени разпореждания от всички сънаследници със сънаследствения им дял, или разпореждането е между тях.
В съдебния исков процес за ликвидиране съсобствеността, възникнала по наследяване или при иск за собственост относно нейното съществуване, сделката може да се обяви за недействителна по чл. 76 ЗН по искане на сънаследника, който не желае в делбата да участвува приобретателя по нея. Правото на сънаследника да иска прогласяване на относителната недействителност по чл. 76 ЗН може да се упражни само в първата фаза на делбения процес-по арг. на чл. 279 ГПК, под формата на инцидентен установителен иск или правоизключващо възражение. Спорът по чл. 76 ЗН се явява преюдициален и обуславящ спора за собственост и в делбения процес, тъй като с решението по чл. 282, ал. 1 ГПК следва със силата на пресъдено нещо да се разреши спора за страните ­ съделители, титуляри (съпритежатели) на правото на собственост.
Разпоредбата на чл. 75, ал. 2 ЗН установява, че ако делбата е извършена без участието на някой от сънаследниците, тя е нищожна. Изразът "без участието на някой от сънаследниците" се тълкува в широкия смисъл, че при всички хипотези на извършване на делба без участието на лице, от кръга на титулярите на правото на собственост, делбата е нищожна. За да се извърши делбата между действителните съсобственици, ако е заявен искът по чл. 76 ЗН, като главна надлежна страна в процеса следва да участвува сънаследника ­ прехвърлител. Приобретателят по сделката, също има качеството на главна страна (ответник (и необходим другар по иска за прогласяване на относителната недействителност. Сънаследниците, упражнили иска си по чл. 76 ЗН, целят по отношение на тях да бъде прогласена недействителността на акта на разпореждане със сънаследствената вещ и връщането на същата в делбената маса. Между страните по сделката, актът на разпореждане е валиден, но не прехвърля права, ако искът по чл. 76 ЗН се уважи. Последиците на акта на разпореждане не се зачитат в отношенията на сънаследниците, поради което не приобретателя, а разпоредилият се с вещта или части от нея сънаследник, е носител на правото на собственост на сънаследствената вещ и делбата следва да се извърши с неговото участие. Ако във втората фаза, при извършване на делбата, разпоредената сънаследствена вещ не се падне нему в дял, то ще следва, че в отношенията между прехвърлител и приобретател актът на разпореждане макар и действителен, не може да прехвърли права. Прехвърлителят­сънаследник отговаря спрямо приобретателя по реда на чл. 189 и сл. ЗЗД.
Недействителността по чл. 76 ЗН не е абсолютна недействителност, нищожност за извършен от сънаследник, несъобразен със закона, акт на разпореждане със сънаследствената вещ, а признато право за защита срещу едно валидно разпореждане, дадено в полза на определен кръг правни субекти да поискат незачитане на последиците му при ликвидиране съсобствеността върху сънаследствени имущества. Възприетото становище, че уредената от закона недействителност на чл. 76 ЗН е относителна недействителност по право, налага да бъдат обявени за загубили сила т. 1, т. 2 ­ предложение последно и т. 4 на Т. р. 72/1985 на ОСГК на ВС.
2. Защитната функция на нормата на чл. 76 ЗН е установена в полза на сънаследника, който не е извършил разпореждането и който желае в делбата да участвуват само сънаследниците. Онзи от сънаследниците, който се е разпоредил изцяло или отчасти със сънаследствена вещ е легитимиран да отговаря по иска за прогласяване на недействителността и понесе санкциите на закона, доколкото някой от останалите сънаследници упражни правото си по чл. 76 ЗН. При извършване на разпореждането той е изразил воля, която валидно го обвързва с другата страна по сделката, а при прогласяване на недействителността отговаря по чл. 189 и сл. ЗЗД. Разпоредилият се, изцяло или отчасти със сънаследствена вещ сънаследник, няма правото по чл. 76 ЗН. В отношенията между страните по сделката, същата е валидна и поражда действие от момента на сключването й. Признаване правото да се иска прогласяване недействителността на сделката по чл. 76 ЗН в полза на разпоредилия се сънаследник, би съставлявало злоупотреба с права.
3. С частните завещателни разпореждания ­ чл. 16, ал. 2 ЗН, наследодателят се разпорежда с определено, точно индивидуализираноимущество в полза на друго лице за времето след смъртта си и му придава качеството на заветник. По силата на завета лицето ­ бенефициер става собственик на конкретното имущество след смъртта на завещателя, тъй като заветът има пряк транслативен ефект, но само и доколкото завещаната вещ се намира в патримониума на завещателя ­ по арг. на чл. 19, ал. 1 ЗН. След като основанието да се зачете частното завещателно разпореждане е наличието на вещта в патримониума на завещателя към момента на откриване на наследството, то ако към този момент няма завършена административна процедура по възстановяване собствеността на конкретен земеделски имот с решение на Общинската служба по земеделие и гори (ПК), заветът е недействителен по общите правила на ЗН. Реституираните по ЗСПЗЗ земеделски земи съставляват новооткрито наследство според законовата дефиниция на чл. 91а ЗН и като имущество се приобщават към имуществото на наследодателя след неговата смърт. Заветникът не е наследник, а кредитор на наследството и няма качеството на правоимащо лице по см. на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ. Подчинени на общия режим за действителност на завета, частните завещателни разпореждания и претендираните права на заветниците не попадат в приложното поле на чл. 90а ЗН.
Съгласно разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗН, завещателното разпореждане, по силата на което завещателят се разпорежда посмъртно в полза на едно лице с цялото си имущество, съставлява основание за универсално правоприемство, установено по силата на закона. Т. е. от момента на откриване на наследството, лицето което е назначено (посочено) за наследник по силата на универсалното завещателно разпореждане, придобива и става титуляр на целия комплекс или идеална част от него наследими, прехвърлими имуществени права на завещателя-наследодател, респ. и на задълженията му.
Разпоредбата на чл. 90а ЗН, приет с изменението на ЗН (ДВ, бр. 60/1992 г.) установява, че завещание или продажба на наследство, съставено и извършена след одържавяването или включването в трудовокооперативни земеделски стопанства или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации на имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗСПЗЗ, няма действие за тези имоти.
Законодателят придава правна релевантност на факта време на съставяне на завещанието, като се ръководи от предполагаемата липса на воля на завещателя да се разпореди безвъзмездно за след смъртта си с отнетите му имоти. Като логична последица на предполагаемата липса на воля е установено, че 1) доколкото завещанието е съставено след внасянето на земите в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации и 2) при смърт на завещателя (правоимащо лице) преди тяхното възстановяване с Решение на Общинската служба по земеделие и гори (ПК) по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл. 27 ППЗСПЗЗ, направеното завещание няма действие за имуществата, които към момента на смъртта му не му принадлежат.
Противоконституционността на чл. 90а ЗН произтича от противоречието му с чл. 17, ал. 1 от Конституцията, защитаващ правото на собственост и наследяване на гражданите на Република България. Собствениците на земеделски земи никога не са губили в цялост правото на собственост ­ по арг. на чл. 71 ЗН (отм.). По силата на реституционния закон (ЗСПЗЗ) правото на собственост не се придобива, а се възстановява в пълноценния му вид. Противоконституционността на чл. 90а ЗН е прогласена с Решение № 4 на КС на Република България от 27.02.1996 г., обнародвано с ДВ, бр. 21 от 12.03.1996 г. и влязло в сила на 16.03.1996 г. Правните последици на прогласената противоконституционност на даден закон са уредени с разпоредбата на чл. 151, ал. 2 и 3 на Конституцията на Република България в смисъл, че противоречащата на основния закон правна норма се обезсилва. На предвиденото действие на решенията на Конституционния съд ex tunc ­ за в бъдеще, се базира становището, че по отношение на заварените висящи спорни правоотношения за открити наследства до 16.03.1996 г. норма на чл. 90а ЗН намира приложение във всички хипотези.
В съдебната практика има и второ становище, с което се приема, че ако съденият спор за зачитане правата по завещание на земеделски земи, чиято собственост се възстановява по ЗСПЗЗ, но е съставено след одържавяването и включването им в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, не е приключил с влязло в сила решение към датата на влизане в сила на Решение № 4/1996 на КС на Република България, разпоредбата на чл. 90а ЗН не следва да намери приложение, като се зачете действието на обявената противоконституционност на закона.
Общото събрание на ГК на ВКС счита за правилно второто становище. С влизане в сила на ЗСПЗЗ (ДВ, бр. 17/1991 г.) се създаде нормативната база и обективните предпоставки за възстановяване правото на собственост на земеделските имоти в самостоятелно индивидуализирани обекти. От момента на приемането на чл. 90а ЗН със ЗИДЗН (ДВ, бр. 60/1992 г.) разпоредбата е в обективно противоречие с основни принципи на Конституцията на РБ, с правото на гражданите да наследяват и притежават имота на своите праводатели. От момента на влизане в сила на решението за обезсилване на противоконституционния закон ­ чл. 90а ЗН, той не може да се прилага към онези спорове, които съществуват, но не са заявени пред съда или ще възникнат в бъдеще. Принципът на равенство на гражданите пред закона предпоставя необходимостта от зачитане правата им по завещание, ако съдебният спор е висящ към датата на влизане в сила на решението на Конституционния съд. Гражданският съд, като общ правоприлагащ орган, е задължен да съобрази решението си с правните последици на конституционното решение. Възприетото становище налага ограничаване приложното поле на обявената за противоконституционна норма на чл. 90а ЗН, в рамките на приключилите с влязло в сила решение съдебни спорове до датата на влизане в сила на решението на Конституционния съд ­ 16.03.1996 г. Съдебните решения по висящите граждански производства към и след тази дата следва да бъдат подчинени на общото правило в полза на наследяващия ­ in favorem testamenti и обявената противо-констаитуционност на чл. 90а ЗН, като действието на универсалните (общи) завещателни разпореждания, доколкото същите са валидни и отговарят на изискванията на закона, се зачита.
4. С изменената редакция на чл. 288, ал. 2 ГПК (ДВ, бр. 64/1999 г.) са уредени две хипотези за възлагане в дял на неподеляемо жилище, придобито в режим на съпружеска имуществена общност ­ когато съсобствеността възниква поради смърт на единия съпруг или при развод на страните.
С чл. 288, ал. 2 ГПК законодателят урежда възможността един от бившите съпрузи да получи възлагане и изкупи съсобствения жилищен недвижим имот във втората фаза на делбата ако 1) жилището е било съпружеска имуществена общност, прекратена поради развод; 2) на претендиращия възлагане съпруг е предоставено упражняването на родителските права по отношение на децата от брака и 3) същият не притежава друго жилище. Условията на закона са изброени изчерпателно и се изисква кумулативното им наличие.
Ако при прекратяването на брака поради развод, брачният съд е предоставил упражняването на родителски права на всеки от родителите, при две или повече родени от брака деца, и всеки един от бившите съпрузи има заявена възлагателна претенция и не притежава друг жилищен имот, следва че и двамата бивши съпрузи отговарят на условията на закона. В действащата хипотеза на чл. 288, ал. 2 ГПК съдът не разполага с компетентността за преценка и избор на кого от претендиращите съделители да възложи имота, поради липса на законова основа за това. Нормата на чл. 288, ал. 2 ГПК въвежда изключение от общия принцип заложен в чл. 288, ал. 1 ГПК, явяващо се привилегия в защита интересите на ненавършилите пълнолетие деца. Новата редакция на чл. 288, ал. 2 ГПК не възпроизвежда отменената норма на чл. 288, ал. 3 ГПК (до ДВ, бр. 124/1997 г.), уреждаща възможността за възлагане на неподеляем жилищен имот от съда с оглед критерия "най-голяма жилищна нужда". С разясненията на Т. р. 67/1985 г. ОСГК ВС преценката на този релативно формулиран законов критерий бе предоставена на съда по извършване на делбата. Действуващият чл. 288, ал. 2 ГПК (ДВ, бр. 64/1999 г.) не допуска каквато и да е преценка извън законовите изисквания като основание за предпочитание на единия съпруг. Ако и двамата бивши съпрузи отговарят на условията на закона, то претенцията на нито един от тях не може да бъде уважена поради липса на законова база за преценка на конкуриращите основания. Делбата следва да се извърши чрез изнасяне имота на публична продан.
5. В делбения процес всяка страна­съсобственик реализира своето потестативно субективно право за ликвидирането на една спорна съсобственост и превръщането й в индивидуална собственост. Във втората фаза на делбата, всеки съсобственик има възможността да заяви искане за възлагане по чл. 288, ал. 2 или 3 ГПК, ако делбеният имот е жилищен и неподеляем. Преценката за наличие на фактите и тяхното подвеждане под конкретна правна норма за уважаване на заявената претенция се разглежда от съда след приключване на устните състезания. Съдът взема под внимание всички онези правнорелевантни за претендираното право факти, включително и тези настъпили след предявяване на иска, но от значение за спорното право ­ чл. 188, ал. 3 ГПК.
Меродавен момент за преценка на факта на непълнолетието на родените от брака деца следва да бъде приключване устните състезания в първата инстанция. Първоинстанционният съд е този, който постановява съдебния акт по извършване на делбата и в рамките на правомощията му по чл. 188, ал. 1 и ал. 2 ГПК прави преценка за наличие на законовите условия по чл. 288, ал. 2 ГПК. Въззивната инстанция провежда самостоятелно съдебно дирене, преценка на фактите и по основателността на претендираното право като необходим и обуславящ етап за осъществяване на контролните си функции по преценка на крайния правен резултат ­ по арг. от чл. 208 ГПК. След като въззивната инстанция следва да преценява материалноправната законосъобразност на акта на първата инстанция за наличие на правнорелевантните факти към приключване на устните състезания, именно към този момент следва роденото от брака на страните дете да е непълнолетно ­ т.е. да не е навършило 18 годишна възраст. Разпоредбата на чл. 188, ал. 3 ГПК, задължаваща инстанцията по същество да цени и настъпилите след предявяване на иска факти, не може да намери приложение по отношение факта на настъпване на пълнолетието на роденото от брака дете във въззивната инстанция, тъй като при тази хипотеза се касае до обективно настъпващ, предварително известен за страните факт от категорията на юридическите събития, а не до волево действие на страните или трети лица.
6. Поставянето под запрещение е акт на съда, с който се ограничава или отнема по установен ред и въз основа на установени от закона основания дееспособността на едно физическо лице, при трайно душевно заболяване, което препятствува лицето само да се грижи за себе си и своите работи.
С разпоредбата на чл. 5, ал. 1 и 2 ЗЛС пълнолетните лица, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни, а онези пълнолетни лица с такива страдания, но чието състояние не е така тежко, се поставят под ограничено запрещение. Препращащата норма на чл. 5, ал. 3 ЗЛС сочи, че по отношение на правните действия на лицата по ал. 1 се прилага чл. 3, ал. 2 ЗЛС, а за правните действия на лицата по ал. 2 се прилага чл. 4, ал. 2 на ЗЛС. Статутът на лицата, поставени под пълно и ограничено запрещение е приравнен по закон на този на малолетните и непълнолетни лица. Когато родителите имат качеството на попечител или настойник и упражняват родителските права по чл. 128, ал. 3 СК, то възможността съдът да извърши възлагането на основание чл. 288, ал. 2 ГПК в полза на съпруга, упражняващ родителки права, е допустимо и социално оправдано, с оглед и дължимата обществена защита на лицата, страдащи от тежко заболяване и в неравностойно положение.
7. Разпоредбата на чл. 288, ал. 3 ГПК сочи, че "ако неподеляемият имот е жилище, всеки от съделителите, който при откриване на наследството е живял в него и не притежава друго такова, може да поиска то да бъде поставено в негов дял, като дяловете на останалите съделители се уравнят с други имоти или с пари".
Основно законово изискване е делбеният недвижим имот да има характер на жилище и да е неподеляем. Процесният недвижим имот следва да е служил за жилище на наследодателя и по своето предназначение да служи за задоволяване на жилищни нужди, отговаряйки на изискванията на чл. 40 ЗУТ и т. 30 от ДР на ЗУТ (ДВ, бр. 1/2002 г.), както и от същия да не могат да се обособят самостоятелни обекти на собственост при спазване изискванията на чл. 203 ЗУТ.
По отношение на съделителя с възлагателна претенция, законът поставя отрицателното условие същият да не притежава друго жилище, както и условието при откриване на наследството, сънаследникът да е живял в жилището на наследодателя.
Граматичното и логическо тълкуване на правната норма налагат извода, че изискването "при откриване на наследството", изключва от обхвата на този способ за извършване на делбата всяка друга съсобственост освен тази, която е възникнала в резултат на наследяване, както и хипотезите, когато съделителят с възлагателна претенция, направена по реда и в срока по чл. 288, ал. 5 ГПК, няма качеството на наследник или не е живял в имота към момента на откриване на наследството.
В закона няма дефиниция на посоченото изискване "да е живял в него" (т.е. процесното жилище). Практиката предполага трайно фактическо състояние продължително във времево отношение, установяване и пребиваване в делбения недвижим имот с цел използуването му по предназначение. Доказването на правнорелевантния факт, че претендиращият съделител е живял в имота, е свързано с установяване на различни конкретни за случая обстоятелства. То следва да е пряко и пълно като изводът на съда не може да почива на предположение въз основа на регистрацията на постоянен адрес по чл. 26, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 27 ЗБДС (Закон за българските документи за самоличност ­ ДВ, бр. 93/1998 г.). Постоянният адрес е този, на който българския гражданин получава официалните съобщения от органите на държавната администрация и съдебната власт, но този адрес може да не съвпада с адреса по местоживеене.
В практиката на съдилищата съществуват известни затруднения относно преценката на условието съделителят с възлагателна претенция "да не притежава друго жилище" когато преди или по време на делбения процес, същият се е разпоредил с жилищен имот и съставлява ли това разпореждане злоупотреба с права (чл. 3 ГПК) като пречка да се извърши възлагане по чл. 288, ал. 3 ГПК. Ако съделителят отговаря на всички условия на чл. 288, ал. 3 ГПК и няма заявена друга възлагателна претенция, извършеното разпореждане е неотносимо към спора. След като законът формулира изчерпателно условията, на които следва да отговаря заявилият възлагателна претенция съделител, то при липса на искане за възлагането от другите съделители, извършеното валидно разпореждане с друг жилищен имот или части от него не е пречка за уважаване на възлагателната му претенция.
Ако има заявена възлагателна претенция и от друг сънаследник и всеки един от тях отговаря на условията за възлагане по чл. 288, ал. 3 ГПК, то извършеното разпореждане на имот или части от него от единия съделител, не може да се квалифицира като злоупотреба с права, тъй като създаденото отрицателно условие за възлагане по чл. 288, ал. 3 ГПК не влияе на преценката по създадената конкуренция. В нормата на чл. 288, ал. 3 ГПК законодателят е установил единственото основание за предпочитание ­ предложената по-висока цена за имота. Извършеното разпореждане не може да се цени като злоупотреба с права, тъй като не цели създаване на по-благоприятни условия при конкуренция по смисъла на отменената норма на чл. 288, ал. 3 ГПК (редакция до ДВ, бр. 124/1997 г.). В контекста на новата законовата уредба и недопустимост на конкуренцията на възлагателните претенции, принципно не може да има групиране на сънаследниците и възлагане в общ дял по чл. 288, ал. 3 ГПК.
Когато няколко съделители, отговарящи на изискванията на чл. 288, ал. 3 ГПК предявяват претенция за поставяне имота в дял, предпочита се онзи, който предложи по-висока цена. Нормата на чл. 288, ал. 5 ГПК определя, че при възлагане по чл. 288, ал. 2 ГПК, имотът се оценява по действителната му стойност. Идентичността на правната същност на възлагането по чл. 288, ал. 2 и по ал. 3 ГПК обосновава разширително тълкуване и приложение изискванията на ал. 5 и в двете хипотези.
Действителната пазарна цена на имота е тази стойност, която отчита не само конкретното техническо състояние на жилището (време на изграждане, материали, овехтяване и др.), но и икономическите параметри, обусловени от предлагането и търсенето на регионалния пазар на недвижими имоти. Цената се определя от съда в делбения процес с помощта на вещи лица ­ чл. 157 ГПК. Стойността на имота, по даденото след влизане в сила на решението по чл. 282, ал. 1 ГПК и надлежно приетото в хода на делбения процес експертно заключение, следва да послужи за база на съда при преценката на предложената най-висока цена.
Законодателят не е уредил конкретна процедура за определяне на приоритетното предложение. За да се гарантира равенството на страните съдът следва, аналогично на наддаването в изпълнителния процес ­ чл. 378 ГПК, да проведе в хода на съдебното следствие тайно наддаване между съделителите- претенденти. В определено за наддаването открито съдебно заседание, всеки от съделителите следва в писмена форма, в затворен плик да предостави на съда подписано лично или от пълномощник (в рамките на мандата му) предложение при минимална цена за имота, тази по експертизата. Пликовете с предложенията се отварят в присъствие на призованите страни и техните представители по закон или договор, като в протокола съдът вписва предложението на всяка от страните. Решаващият съд приема и прилага пликовете и съответните предложения. Преценката на съда за предложената най-висока цена следва да се извърши при постановяване на решението ­ чл. 186 и чл. 189 ГПК. Ако някоя от страните счита, че с проведената процедура са нарушени процесуални правила, то порокът следва да се релевира по пътя на обжалването, а не по реда на чл. 126 ГПК.
Със смъртта на едно лице се открива наследството му. Ако това лице е в брак се прекратява както брачната връзка, така и съпружеската имуществена общност, включваща придобитите възмездно, в резултат на съвместния принос, вещи и/или права върху вещи от бившите съпрузи по време на брака им. Участващият в делбата преживял съпруг на неподеляемия недвижим жилищен имот-съпружеска имуществена общност има двойното качество: на наследник и съсобственик. Наличието на предпоставките за възлагане на имота по чл. 288, ал. 2 ГПК изключват разглеждането на евентуалните претенции по чл. 288, ал. 3 ГПК. Конкуренцията на правните основания следва да се разреши според принципа, че специалният закон изключва приложението на общия. Разпоредбата на чл. 288, ал. 3 ГПК ще намери приложение доколкото не са налице условията за възлагане на основание чл. 288, ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 9 ЗН преживелият съпруг, доколкото не е обявен за недостоен (чл. 3 ЗН), наследява наред със съответния ред на призованите към наследяване лица. В делбата на имот, съпружеска имуществена общност, той има двойно качество ­ на наследник и на съсобственик на лично основание. Законодателят е създал привилегията на чл. 288, ал. 2 ГПК само в полза преживелия съпруг-съсобственик. Ако имотът, предмет на делбения процес, е лична собственост на покойния съпруг ­ наследодател, преживелият съпруг ще се ползува само от правата си на сънаследник по чл. 288, ал. 3 ГПК.
8. Комбинирана (смесена) съсобственост е съсобственост възникнала в резултат на повече от един юридически факт ­ прекратена съпружеска имуществена общност и наследяване, сделка за част от имота и наследяване и др. Доколкото с възприетото становище по т. 7 се приема, че само възникналата в резултат на наследяване съсобственост попада под диспозицията на чл. 288, ал. 3 ГПК, то следва, че при нито една от хипотезите на смесена съсобственост съдът не може да извърши делбата на основание чл. 288, ал. 3 ГПК. Делбата следва да се извърши на основание чл. 288, ал. 1 ГПК, чрез изнасяне имота на публична продан. Вложеното от законодателя ново виждане във формулирането на нормите в чл. 288 ГПК, че пазарният ­ икономически критерий е определящ при избор на способа за извършване на делбата, цели да осигури на съсобственика, който е лишен от дял в натура, да получи най-справедливото парично възмездяване.
9. Разпоредбата на чл. 288, ал. 3 ГПК установява законовото изискване претендиращият възлагане съделител да е наследник, който е живял в имота при откриване на наследството ­ т. е. към момента на смъртта на наследодателя. Правото да иска възлагане в дял може да се реализира в делбения процес ако за претендиращия съделител ­ наследник са налице всички материалноправни предпоставки. При две и повече наследства ако всеки съделител, който има качеството на пряк наследник или по заместване, е живял в процесния недвижим имот към смъртта на наследодателя си, той формално отговаря на условието на закона. След като по отношение на всеки от претендиращите съделители са налице предпоставките за възлагане по чл. 288, ал. 3 ГПК, то за всеки един от тях е достатъчно да е живял в имота към момента на откриване на наследството, от което черпи правата си.
В случай на смърт по време на процеса, настъпила преди упражняване на правото да се иска възлагане по чл. 288, ал. 3 ГПК, то може да се упражни от неговите наследници. Граматичното тълкуване налага извода, че условието "да е живял в имота" следва да е налице по отношение на този, който е упражнил правото, а ако са няколко и между тях има конкуренция, законът следва да се приложи съобразно разясненията по т. 7.
10. Обезсилване по право по чл. 288, ал. 7 ГПК, уредено с ЗИДГПК ­ ДВ, бр. 64/1999 г., съставлява нов фактически състав, различен по своята правна характеристика и последици от този, регламентиран с предходните редакции на разпоредбата на чл. 288, ал. 7 ГПК (до и с изменението в ДВ, бр. 124/1997 г.).
На обезсилване по право подлежат решенията по възлагане по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК, постановени след 19.07.1999 г. ­ влизането в сила на ЗИДГПК с ДВ, бр. 64/1999 г. Само по отношение на тези възлагателни решения, законът обуславя пораждането на вещноправния им (конститутивен (ефект и превръщането на спорната съсобственост в индивидуална собственост, с изтичане на срок и плащане на парично уравнение в рамките на същия, имащи характера на отлагателно условие. Само с плащането на определеното парично уравнение с лихвите в 6-месечния срок, от датата на влизане в сила на възлагателното решение, получилият възлагане съделител става собственик на имота. Ако условието не настъпи поради неплащането в срок в резултат на бездействие на съделителя­длъжник, то не настъпва и вещноправният ефект на съдебния акт. За времето до извършване на надлежно плащане в рамките на 6-месечния срок, получилият възлагане съделител няма правата на собственик на имота и не може да извършва валидни разпоредителни сделки с него. При неплащане в срока по чл. 288, ал. 6 ГПК от процесуално-правна страна са налице условията да се прогласи настъпилото обезсилване на възлагателното решение по право и се възстанови висящността на делбения процес във втората му фаза. От материалноправна страна следва, че спорната съсобственост е запазена.
Правният режим на обезсилването на основание чл. 288, ал. 7 ГПК до последните законодателни изменения ­ ЗИДГПК, приет с ДВ, бр. 64/1999 г., регламентира обезсилването на възлагателни решения по чл. 288, ал. 2 и ал. 3 ГПК като самостоятелно исково производство. С влизане в сила на възлагателните решения по чл. 288, ал. 2 и ал. 3 ГПК настъпва вещноправният ефект на конститутивното решение. Съделителят, комуто е възложен имота става собственик с влизане в сила на възлагателното решение. Съделителят, комуто е присъдено паричното уравнение на дял е кредитор по вземането и при неизпълнение разполага с правната възможност да иска обезсилване по исков ред. Само влязлото в сила решение по конститутивния иск по чл. 288, ал. 7 ГПК (редакция до ДВ, бр. 64/1999 г.) възстановява висящността на делбения процес във втората фаза ­ по извършване на делбата.
Основанието за обезсилване на възлагателното решение по чл. 288, ал. 2 и ал. 3 ГПК по право и за възстановяване висящността на делбения процес е неплащането на определеното със същото решение парично задължение за уравнение на дял, заедно с лихвите. Задължението е парично и има за предмет плащане на определена сума. Това задължение е носимо и следва да се изпълни по местожителството на кредитора. При преценката за точното му изпълнение важат общите способи на ЗЗД (прихващане ­ чл. 103, ал. 1 ЗЗД и чл. 104 ЗЗД, доколкото компенсаторният ефект настъпва в рамките на 6-месечния срок, от влизане в сила на възлагателното решение, новация ­ чл. 107 ЗЗД, опрощаване ­ чл. 108 ЗЗД, сливане и др. погасители способи).
Ако паричното задължение за уравнение на дял не се погаси в срок, длъжникът изпада в забава, чиито неблагоприятни последици не могат да бъдат заличени по волята на страните по облигационната връзка. Дори плащането на дължимите суми след изтичане на срока по чл. 288, ал. 6 ГПК не може да заличи последиците на неизпълнението. Ако няма плащане или друго надлежно изпълнение в шестмесечния срок от влизане на възлагателното решение в сила, то се обезсилва по силата на закона, а последиците на съдебния акт се заличават с обратна сила.
Извинителните причини по чл. 81, ал. 1 ЗЗД съставляват обстоятелства, попречили на изпълнението на облигационната престация, които не могат да се вменят във вина на длъжника и могат да заличат последиците на неизпълнението. Императивно формулираната норма на чл. 288, ал. 7 ГПК изключва всяка възможност за незачитане последиците на неизпълнението в шестмесечния срок, предвид на произтичащото по закон обезсилване на възлагателното решение и отпадане с обратна сила основанието за възникване на самото парично задължение.
За да се възстанови висящността на делбения процес, съделителят-кредитор, в чиято полза е възникнало вземането по паричното уравнение на дял, следва да сезира с писмена молба съда. Съделителят-кредитор черпи правото си от отрицателния факт, че не е престирана определената сума пари, в предвидения от закона срок. Съделителят-длъжник, който възразява, че е изпълнил точно паричното си задължение, следва да докаже, съобразно правилото на чл. 127, ал. 1 ГПК, позитивните факти на плащането в срок. Тяхното доказване следва да бъде пълно и пряко. Доказването на праворелевантните факти, с които законът свързва определени последици, предполага извършването на процесуални действия от страните и съда при съблюдаване правилата на процесуалния закон. След като паричното задължение за уравнение на дял възниква въз основа на влязло в сила възлагателно решение по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК, то за доказване факта на изпълнение на плащането, важат ограниченията на чл. 133, ал. 1 б. "г" ГПК.
11. С обезсилването по право на възлагателното решение по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК се възстановява висящността на делбения процес във втората му фаза ­ по извършването.
Искането за прогласяване на настъпилото обезсилване по право по чл. 288, ал. 7 ГПК е функционално свързано с искането да се извърши делбата. По своята правна същност съставлява искане за признаване на едно правоотношение ­ липсата на валидна престация на сумите, определени по възлагателното решение, като паричен еквивалент на имотен дял на съделителя без дял в натура. Обезсилването по право заличава с обратна сила възлагателното решение по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК и предпоставя необходимостта от завършващата фаза на делбения процес и осъществяване крайната цел ­ ликвидиране на спорната съсобственост чрез постановяване на ново решение по извършване на делбата в рамките на чл. 288, ал. 7 ГПК. След като съделителят-кредитор по вземане на суми за уравнение на дял по възлагателно решение по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК е заявил пред съда, че не му е платено в срок и иска делбения имот да се изнесе на публична продан, по своята същност искането му касае установяване на фактите на неплащане в законовия срок и приложението на правните последици на закона. Без установяването на фактите и прогласяване на установените от закона последици с изричен диспозитив, постановеното ново решение по извършване на делбата ще бъде в обективно противоречие със съществуващото редовно от формална страна възлагателно решение по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК. Без постановен изричен диспозитив за обезсилване, в правния мир ще съществува влязло в сила решение, което се ползува със силата на пресъдено нещо, имащо действие по отношение на всички ­ арг. чл. 220 ГПК.
Изричният диспозитив може да бъде постановен без самостоятелно решение, ако имотът се изнася на публична продан, но ако се касае до хипотезите на възлагане при ново предложение за плащане веднага, то съдът следва да постанови две самостоятелни решения ­ за прогласяване на обезсилването по право и по извършване на делбата по чл. 288, ал. 7, изр. 3-то ГПК.
След постановяване на решение с което се прогласява обезсилването по право на възлагателно решение по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК, изнасянето на делбения имот на публична продан по чл. 288, ал. 7 ГПК е основният способ за извършване на делбата. Законодателят е предвидил изключение в изр. 3-то, при хипотезата, че друг съделител, отговарящ на условията на чл. 288, ал. 3 ГПК, заплати веднага цената, по която е оценен имота при делбата. Искането за прогласяване на обезсилването по право и за ново извършване на делбата може да е отдалечено по време от датата на постановяване на обезсиленото възлагателно решение, поради което следва, че при възлагане на неподеляем жилищен имот по чл. 288, ал. 7 ГПК, делбата също следва да се извърши по действителната пазарна цена според разясненията по т. 7.
12. Искането за възлагане е самостоятелно процесуално правомощие и елемент от заявения иск за ликвидиране по съдебен ред на една спорна съсобственост на конкретна вещ. Всеки съделител има право да поиска да получи възлагане на имота, предмет на делбата, като заплати дяловете на останалите съделители след доказване съществуването на материално правните предпоставки, формулирани като безусловни изисквания на закона. Граматичното тълкуване на препращащата норма на чл. 288, ал. 7, изр. 3-то ГПК към изискванията за възлагане по чл. 288, ал. 2 и 3 ГПК налага извода, че съделителят следва да е заявил претенцията си по реда и в срока по чл. 288, ал. 5 ГПК ­ до приключване на първото по делото съдебно заседание след влизане в сила на решението по чл. 282, ал. 1 ГПК. Възлагането на делбения имот по чл. 288, ал. 7 ГПК следва да се извърши по действителната пазарна цена, а това е цената, определена към момента на извършване на делбата.
13. Ако към момента на постановяване решението по чл. 231 ГПК няма плащане на паричното задължение за уравнение на дял и няма решение по извършване на делбата по чл. 288, ал. 7, изр. 3-то ГПК, то отмяната на решението не засяга вещноправния ефект на възлагателното решение. Поради неизпълнение на задължението за парично уравнение на дял в законовия срок, конститутивният ефект на възлагателното решение не се е проявил и няма ликвидиране на спорната съсобственост. Отменителното решение възстановява процесуалната връзка и правоотношения без да засяга материалноправните отношения на съсобствеността. Делбеният процес се възобновява в неговата втора фаза между същите страни, за същото искане и съдът следва да извърши делбата съобразно закона ­ чл. 288, ал. 1­3, чл. 289 или чл. 292 ГПК.
Ако трети лица са придобили чрез разпоредителна сделка имота от съделителя, получил възлагане по чл. 288, ал. 2 или 3 ГПК, но не платил сумите за уравнение на дяловете, то следва, че тези лица са придобили чрез сделка имот от несобственик. Сделката е валидна (при липса на други опорочаващия я основания по чл. 26 и чл. 27 ЗЗД), но не е прехвърлила права, тъй като никой не може да прехвърли права, които няма. Третите лица не са придобили права, които са противопоставими на съсобствениците.
При условие, че разпоредителната сделка е извършена след като е налице точно плащане от страна на съделителя, получил възлагане и преди постановяване на отменително решение по чл. 231 ГПК, недвижимият имот ­ предмет на делбата е валидно отчужден и не може да бъде върнат в делбената маса. Възобновеното между съделителите делбено производство следва да продължи. Юридическото действие на разпореждане от страна на съделителя, получил възлагане на имота, преди отмяната на възлагателното решение, е породило вещноправните си последици. Отчужденият недвижим имот не може да бъде предмет на ново извършване на делбата, тъй като правата на третите лица са валидно придобити, а отменителното решение няма обратно действие ­ по аналогия на чл. 88, ал. 2 ЗЗД и чл. 113 ЗС. Всеки съделител, който не може да получи реален дял поради реализираната разпоредителна сделка със съсобствеността, следва да получи ново стойностно уравнение по действителната пазарна цена на дела си. Разпореждането с недвижимия имот от съделителя, получил възлагане, е валидно и позволено от закона. С плащането в срок, този съделител става собственик на имота и с разпореждането е прехвърлил права, който притежава в пълен обем. Необходимостта да се зачете извършеното разпореждане с оглед правата на третите лица, налага на решаващия съд да приеме безусловно, че имотът отново се получава в дял от извършилия разпореждането съделител. В полза на останалите съделители правото да получат имотен дял или парично уравнение при извършване на делбата се трансформира в правото да получат парично обезщетение, съответстващо на дела на всеки в съсобствеността, при нова оценка. Без нова пазарна цена на имота при стойностното уравняване на дяловете би се получило едно неправомерно разместване на блага, поради което обезщетяването следва правилата на неоснователното обогатяване. Правата на третите лица, при тази хипотеза, могат да отпаднат, само ако са оспорени с иск за разкриване на симулация или са отменени в отделен исков процес по чл. 135 ЗЗД.
По изложените съображения ОСГК на Върховния касационен съд

РЕШИ:

1. Актът на разпореждане на сънаследник, изцяло или отчасти, с отделна наследствена вещ (права върху вещи (е относително недействителен. Разпореждането валидно обвързва страните по сделката и поражда желаните и целени от тях правни последици, както и в отношенията им с трети лица. Трети лица, които не са страни по сделката или сънаследници, не могат да се позовават на тази недействителност.
Легитимирани да се позоват в делбеното производство или по иск за собственост на тази относителна недействителност са само съделители- сънаследници, неразпоредили дела си. Относителната недействителност по чл. 76 ЗН е особен вид недействителност. Правото да се иска прогласяване относителната недействителност по чл. 76 ЗН може да се упражни като инцидентен, преюдициален и обуславящ, установителен иск или чрез възражение. Под страх от нищожност на делбата ­ чл. 75, ал. 2 ЗН при релевиране на относителната недействителност на акт на разпореждане като главна страна в процеса следва да участвува сънаследника-прехвърлител по заявения иск за делба, както и приобретателят по сделката ­ по заявения иск по чл. 76 ЗН.
В делбения процес, сънаследниците, които не са извършили разпоредителна сделка със сънаследствената вещ, следва да заявят правото си до приключване устните състезания в първата фаза. Влязлото в сила решение по чл. 282, ал. 1 ГПК разрешава спора относно материално легитимираните титуляри в спорната съсобственост и преклудира непредявеното от тях основание по чл. 76 ЗН.
Обявява за загубило сила Т. р. 72/1985 г., ОСГК, ВС, т. 1, т. 2 ­ предложение последно и т. 4.
2. Легитимирани да се позоват на чл. 76 ЗН и да искат прогласяване на недействителността на акта на разпореждане, изцяло или отчасти със сънаследствена вещ в делбения процес, са само съделителите-сънаследници, които не са страни по сделката, но не и сънаследника-прехвърлител.
3. Частните завещателни разпореждания (чл. 16, ал. 2 ЗН) на земеделски земи, собствеността на който се възстановява по ЗСПЗЗ не се обхващат от приложното поле на чл. 90а ЗН.
Универсалните завещателни разпореждания (чл. 16, ал. 1 ЗН) имат действие и следва да се зачетат по отношение на земеделските земи, собствеността на които се възстановява по ЗСПЗЗ, дори и съставени след като тези земи са включени в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации и наследството на завещателя е открито преди обявяване противоконституционността на нормата на чл. 90а ЗН (ДВ, бр. 21/1996 г.), в хипотезите на висящ съдебен спор към датата на обявяване противоконституционността на нормата на чл. 90а ЗН, т.е. към дата 16.03.1996 г.
4. Ако двамата бивши съпрузи отговарят на условията на чл. 288, ал. 2 ГПК, претенцията на нито един от тях не може да бъде уважена. Нормата на чл. 288, ал. 2 ГПК в действуващата редакция на закона не допуска конкуренция на възлагателните претенции.
Обявява за загубило сила Т. р. 67/1985 г., ОСГК, ВС.
5. Непълнолетието на родените от брака деца, като юридически факт и материалноправна предпоставка за възлагане по чл. 288, ал. 2 ГПК следва да е налице към момента на приключване на устните състезания в първата инстанция.
6. Съдът може да извършва възлагане по чл. 288, ал. 2 ГПК в полза на бивш съпруг, когато същият упражнява правата по чл. 128, ал. 3 СК.
7. Право на възлагане по чл. 288, ал. 3 ГПК на сънаследствен неподеляем жилищен имот има само съделителят-наследник, който е живял в сънаследствения имот при откриване на наследството и не притежава друго жилище към момента на извършване на делбата.
При конкуренция на възлагателни претенции по чл. 288, ал. 3 ГПК, единственото основание, даващо приоритет е предложената най-висока цена.
За да определи кой от конкуриращите съделители предлага най-високата цена, съдът следва да проведе тайно наддаване, в нарочно определено открито съдебно заседание, при предварително представени по делото, подписани от страната или неин представител, предложения в затворени пликове. След отварянето на пликовете предложенията се вписват в съдебния протокол под диктовката на председателя и се прилагат по делото.
Съотношението между на чл. 288, ал. 3 ГПК и чл. 288, ал. 2 ГПК е съотношение на общ към специален закон. Съотношението на двете норми касае конкуренция на правни, а не на фактически основания.
8. При съсобственост, възникнала в резултат на повече от един юридически факт, възлагането по чл. 288, ал. 3 ГПК е недопустимо. Делбата следва да се извърши с изнасяне неподеляемия жилищен имот на публична продан ­ чл. 288, ал. 1 ГПК.
9. Когато съсобствеността на неподеляемия делбен жилищен имот възниква в резултат на две или повече открити наследства, то за възлагането по чл. 288, ал. 3 ГПК е достатъчно претендиращият възлагане съделител, да е живял в имота при откриване на наследството, от което черпи права. При конкуренция по чл. 288, ал. 3 ГПК следва приложение на разрешението по т. 7.
10. Основанието за обезсилване на възлагателните решение по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК по право и за възстановяване висящността на делбения процес е неплащането в законовия срок на определеното с това решение парично задължение за уравнение на дял, заедно с лихвите. Срокът за изпълнение и плащането на сумите, имат характеристиката на отлагателно условие за проявление конститутивното действие (вещно-правния ефект) на влязлото в сила решение по възлагане. Приемане на извинителни причини по чл. 81, ал. 1 ЗЗД за неспазване изискванията на закона, е недопустимо.
Възражението за изпълнение на паричното задължение за уравнение на дял и лихви чрез уредените в ЗЗД общи способи е средство за защита на получилия възлагане съделител-длъжник срещу искането за прогласяване на обезсилване по право на възлагателно решение по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК и подлежи на напряко и пълно доказване от него.
11. Съдът постановява изричен диспозитив по искането на съделителя-кредитор за прогласяване на настъпилото по право обезсилване на възлагателно решение на основание чл. 288, ал. 7 ГПК.
Решението за прогласяване на настъпилото на основание чл. 288, ал. 7 ГПК обезсилване по право се постановява със самостоятелен диспозитив, ако делбата се извършва чрез ново възлагане при условията на чл. 288, ал. 7 ГПК. Ако имотът се изнася на публична продан, то съдът следва да постанови едно общо решение за прогласяване обезсилването по право и извършване на делбата по чл. 288, ал. 7 ГПК.
12. Възлагателната претенция по чл. 288, ал. 7 ГПК следва да е направена в срока по чл. 288, ал. 5 ГПК ­ до приключване на първото по делото заседание след влизане в сила на решението по чл. 282, ал. 1 ГПК. Действителната пазарна оценка на делбения имот се определя към момента на постановяване решението по извършване на делбата.
13. Ако към момента на постановяване решението по чл. 231 ГПК няма плащане на паричното задължение за уравнение на дял и няма решение по извършване на делбата на основание чл. 288, ал. 7, изр. 3-то ГПК, то отмяната на възлагателното решение не засяга неговия вещноправнен ефект. Отменителното решение по чл. 231 ГПК възстановява процесуалните правоотношения във втората фаза на делбата ­ по извършването й.
Ако трети лица са придобили чрез разпоредителна сделка имота от съделителя, получил възлагане по чл. 288, ал. 2 или 3 ГПК, но неплатил сумите за уравнение, то тези лица са приобретатели на имот от несобственик и не са придобили права, който са противопоставими на сънаследниците.
Ако разпоредителната сделка е извършена след като е налице точно плащане и преди постановяване на отменителното решение по чл. 231 ГПК, то недвижимият имот- предмет на делбата е валидно отчужден и не може да бъде върнат в делбената маса. Отчужденият имот не може да бъде предмет на ново извършване на делбата. Правото на съделителя да получи при делбата дял в натура е преобразувано в правото да получи обезщетение, съответстващо на дела му, определено по правилата на неоснователното обогатяване.
Правата на третите лица, при тази хипотеза, могат да отпаднат, само ако са оспорени с иск за разкриване на симулация ­ чл. 26, ал. 2 ЗЗД или са отменени в отделен исков процес по чл. 135 ЗЗД.

ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 2 ОТ 02.07.2004 Г. ПО ГР. Д. № 2/2004 Г., ОСГК НА ВКС

Публикувано: Бюлетин на ВКС, кн. 2 от 2004 г.


Докладчик зам. председател на ВКС Благовест Пунев

Председателят на Върховния касационен съд на основание на основание чл. 86 и чл. 90, ал. 1 от Закона за съдебната власт е направил предложение до Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия да постанови тълкувателно решение по следните спорни въпроси на касационното производство
1. Ограничението за необжалваемост по касационен ред на въззивните решения на окръжните и апелативните съдилища по искове за парични вземания, отнася ли се и до установителните искове ­ положителни и отрицателни по чл. 252, чл. 254 и чл. 255 ГПК или то се отнася само за осъдителните решения по такива искове ­ чл. 218а, б. "а" и б. "б" ГПК.
2. Кои обстоятелства по смисъла на чл. 218д, изречение 2 ГПК налагат отклонение от реда по чл. 218д, изр. 1 ГПК за призоваване на страните и ако това отклонение не е съобразено, представлява ли призоваването чрез публикация в Държавен вестник, основание за отмяна по чл. 231, б. "е" ГПК на постановеното от ВКС решение по касационната жалба.
3. При какви условия и по какъв ред при касационно обжалване ВКС разглежда спора по същество ­ чл. 218ж, ал. 1 и чл. 218и, ал. 1 ГПК. Когато сам събира доказателства, ВКС провежда ли самостоятелно производство по същество, по което постановява второ решение, след като е отменил обжалваното въззивно решение. Необходимо ли е да се обяви за изцяло изгубила сила постановката на т. 12 от Т. р. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС относно необосноваността или само да се внесе уточнение в нея, обусловено от обособяването на необосноваността като самостоятелно отменително основание ­ чл. 218б, ал. 1, б. "в", пр. 3 ГПК при констатирането на което ВКС може сам да реши спора по същество след отмяна на обжалваното въззивно решение.
4. При какви условия е допустимо събирането и обсъждането на новооткрити доказателства и проверка на събраните при въззивното разглеждане на делото при повторно касационно обжалване ­ чл. 218и, ал. 2 ГПК и може ли да се представят такива не само от касатора, но и от необжалвалата страна.
5. Допустимо ли е събиране на доказателства при това обжалване за новонастъпили обстоятелства по аналогия на чл. 218з, ал. 3 ГПК.
6. Допустими ли са процесуални действия на страните, които те могат да правят за първи път пред касационната инстанция след като е даден ход за разглеждане на делото по същество по аналогия на визираните в т. 6 и т. 9 от Т. р. № 1/2000 г. за въззивното производство.
7. С какъв акт ­ определение в закрито заседание или решение, след насрочване на делото в открито заседание, се произнася въззивният съд, респективно ВКС, когато пред тях са констатирани недостатъци на исковата молба и същите в дадения срок не са отстранени, поради което се постановява обезсилване на решението на долустоящата инстанция и прекратяване на производството по делото.
8. Да се обяви ли за изгубила сила т. 7 от Т. р. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС или постановката й се корегира в смисъл, че тя запазва действието си в контролната фаза на касационното производство и само при даване ход за разглеждане на делото по същество от ВКС, е допустимо прилагането на обезпечителна мярка по чл. 308 ГПК за пръв път от касационната инстанция.
9. Допустимо ли е спиране на производството пред ВКС на основание чл. 182, ал. 1, б. "г" и б. "д" ГПК и при какви условия. В какъв смисъл следва да се корегира постановката на т. 8 от Т. р. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС като изцяло се обяви за изгубила сила или се уточни, че не се прилага само в хипотезата, когато ВКС е дал ход на разглеждане на делото по същество.
Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд за да се произнесе, съобрази следното:
1. Съгласно чл. 218а ГПК, публ. ДВ, бр. 105 от 2002 г. е изключена възможността за касационно обжалване на въззивните решения на окръжните съдилища по искове за парични вземания с цена на иска до 5. 000 лв. и на въззивните решения на апелативните съдилища по искове за парични вземания по търговски дела с цена на иска до 25 000 лв.
Съществува противоречива съдебна практика относно обжалваемостта на въззивните решения по установителните искове по чл. 252, чл. 254 и чл. 255 ГПК, когато те имат за предмет парични вземания с по-нисък размер. С поред едното становище чл. 218а, б. "а" и "б" изключва обжалваемостта само на осъдителните въззивни решения и за да бъдат изключени от касационно обжалване също и установителните въззивни решения, е необходимо разширително тълкуване, което е недопустимо. Според другото становище не подлежат на касационно обжалване въззивните решения, които имат посочения в чл. 218а, б. "а" и "б" предмет на делото независимо от това, с какъв иск е заявен този предмет: с осъдителен или установителен и какво е съдебното решение ­ осъдително или установително.
Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен съд намира за правилно второто становище.
Като критерий за изключване на касационното обжалване законодателят не е посочил нито вида на предявения иск (осъдителен или установителен), нито вида на съдебното решение (осъдително или установително); но предмета на делото ­ парично вземане под определен размер. Следователно не подлежат на касационно обжалване всички въззивни решения, които имат такъв предмет.
Ако законодателят имаше воля да изключи касационното обжалване само за въззивните решения по осъдителни искове за парични вземания с цена на иска под определен размер, той не е имал пречка да го направи, като установи правилото, че "не подлежат на касационно обжалване решенията по осъдителни искове за парични вземания…". В такъв случай възможността за касационно обжалване на решенията по установителните искове за парични вземания с по-нисък размер би се запазила. При действащата редакция на закона определящ е размерът на паричното вземане, предмет на делото, а не видът на търсената защита. Няма значение с какъв иск е предявено вземането: положителен установителен ­ когато с иска се претендира установяване на съществуването на парично вземане, удостоверено в несъдебно изпълнително основание; отрицателен установителен ­ когато с иска се отрича съществуването на парично вземане, удостоверено в съдебно или несъдебно изпълнително основание или осъдителен ­ когато се претендира установяване на съществуването на парично вземане и осъждането на ответника да го заплати.
2. В чл. 218д, изр. 1 ГПК е уреден реда за призоваване по делата, които се разглеждат от ВКС чрез обнародване в Държавен вестник до всяко първо число на месеца, дните през които съдът ще заседава следващия месец и подлежащите на разглеждане дела. Когато обстоятелствата налагат отклонение от този ред, страните се уведомяват чрез съобщение чл. 218д, изр. 2 ГПК. Тези обстоятелства не са посочени в закона, но най-общо могат да се определят

[elena61]

Безкрайно благодаря !
Това ще спаси положението преди отново да си платя абонамента към Сиела ...
Да Ви се връща!

[term70]

и как мога де се снабдя с такъв диск за 38 само за сензационната цена от 38 лв.?

[donna]

и как мога де се снабдя с такъв диск за 38 само за сензационната цена от 38 лв.?

Колега диск ще намериш във всяка една книжарница дето придават юридическа литература , но може и да видиш тук
http://www.vks.bg/sm_03.html

[term70]

благодаря ви много за информацията